Райко Алексиев:



Не съм пропилял живота си напразно
Все още творбите на хумориста лежат в литературните архиви и не са издадени в самостоятелна книга

Румяна Пенчева*

Днес - 7 март се навършват 121 г. от рождението на художника и хумориста Райко Алексиев. В паметта на хората е ярко запечатана трагичната кончина на Щуреца – арестуван в прочутото Писателско кафене на „Цар Освободител“, изтезаван от новодошлите на власт и починал на 18 ноември 1944 г. Посмъртно е осъден от Народния съд. Казват - заради няколко антисъветски карикатури. Твърдя, че това е формалният повод. Елин Пелин пише, че ако в България се роди гений, това ще бъде геният на завистта, и именно жертва на него става Райко Алексиев. Можел е да прави много неща, и то добре. Ето как се самоохарактеризира хумористът: „Отличителни белези – коса, оставила буйността си в миналото, поглед – устремен с надежда в бъдещето, години – тридесет и три и плюс, родословие – македонец (стреля с парабел), майка – панагюрка (стреля с черешово топче), израснал във Враца (мюзерведжийски влияния), какъв му е темперамента – сами съдете.”
Първата си карикатура публикува едва 15-годишен във в. „Въртокъщник“, а много скоро след това - през 1913 г., прави първата си самостоятелна изложба. Участва в Първата световна война като военен художник, рисува цикъл картини от Македония, които показва в самостоятелна изложба. Едновременно с това публикува в хумористичния печат – „Барабан“, „Смях“, „Българан“, „Маска“, „Зора“, прави проекти за пощенски марки, рисува проекти за корици на списания и книги, изготвя емблемата на Военновъздушните сили. Говори се, че е и автор на първия български анимационен филм, което не е изключено, тъй като неговата поредица (комикс) например за Гуньо Гъсков е могла лесно да се превърне в рисуван филм. Учи литература в Софийския университет и посещава извънредните курсове по рисуване в днешната Художествена академия. Успява да специализира в Италия и Германия. В Мюнхен се потапя в бохемската атмосфера на българската колония с най-ярките ù представители – Чавдар и Фани Мутафови, Иван Пенков, Елисавета Багряна, Светослав Минков, Дечко Узунов и др.
Още едно начинание му носи успех – през 1925 г. участва заедно с педагога Марин Влайков и Димитър Подвързачов в съставянето на читанки за ІІ, ІІІ и ІV отделение. Читанките са богато илюстрирани от художника. И с това не се изчерпва педагогическата му дейност – привлечен е в комисията на Министерството на народното просвещение за изработването на програми за обучението на рисуване, ръчна работа и ръкоделие. В същото време намира време и сили да бъде председател на Съюза на Дружествата на художниците в България, да инициира и организира строежа на Дома на изкуствата (който се е намирал на ъгъла на днешните улици „ Г. С. Раковски” и „Граф Игнатиев”), да сплоти писатели, художници, музиканти в името на идеята за общ културен живот. Така Райко Алексиев се явява не само като обществено ангажирана личност, но обединяващо звено на различни авторски концепции и политически пристрастия – земеделци, комунисти, проправителствено ориентирани творци.
1932 г. е съдбовна за него – сключва брак с младата актриса Весела Грънчарова, а по Коледа излиза първият брой на в. „Щурец“. В малка колонка е изнесен „манифеста“ на новото издание:
„Знаете ли що значи, когато в една, притисната от неволи къща запее Щурец? Поверието казва, че е на радост и на добро. Нашият весел Щурец, няма никаква друга амбиция, освен да прилича на своя малък безгрижен съименник, който лете по поляни и градини, зиме край огнищата тананика своята безгрижна песен и пълни с веселие сърцата. Посрещнете с добро сърце веселия Щурец, защото той носи радост в притиснатия ви от неволи живот. Той ще ви разказва неуморно за безобидните жалостиви герои от градове и паланки, ще ви шепне весели истории за равноправките, за кикиморите, за тъщите и свекървите, сегиз-тогиз ще ви разказва весели клюки и интриги из обществото, ще се смее заедно с вас над своите и вашите недъзи, ще се закача с политиците и политическите партии, партийки, племена, групи, крилца и опашки и ще си свири безгрижно.
А когато зърне всички онези неща, които смущават вашето и неговото спокойствие, свирнята му ще се превръща на освиркване, правдиво и безпристрастно освиркване, каквото заслужават много лица, факти и събития в нашия притиснат от неволи живот.
Посрещнете с добро сърце веселия Щурец.
Прелиствайки четирите страници на брой първи, установяваме, че през годините той не променя концепцията си, не променя рубриките, героите, интелектуалния сатиричен заряд - до последния брой от 8 септември 1944 г. Външните сътрудници в този брой са Китен – псевдоним на забравения Петър Войнски, Несретник – починалият в края на 30-те години на ХХ в. Димитър Дянков, Змей Горянин, чието име беше извадено изпод прашната завеса на забравата след 1989 г. Райко Алексиев подписва карикатурите със собственото си име, а текстовете с псевдонимите Козирог и Ферибичи. На четвърта страница е намерил място Хумористичен календар „Щурец“ за 1933 г. Наглед прилича на обикновен църковен календар, но виждаме, че на 31 януари се чества Св. Атанас Буров Мързелак, на 14 и 15 февруари съответно Св. Трифон Нарезан (не е Кунев) и Блажен празник Изтрезван, на 3 март – Даруване слободия Българска, а между 11 и 23 септември честват Творците Български – Мч Йордан Йовков Непродум, Блажен Каралийче Сладкодумче, Ге Стаматов Чашколюб, Фантазе Тодор Траянов, Дамян Калфа Риболовец и т.н. Тиражът на първия брой е 1900 екземпляра. Във втория брой издателят пише:
„Първият брой на нашия весел Щурец, който излезе миналата събота намери такъв сърдечен прием у читателите, че собствените ни очаквания бидоха двукратно и трикратно надминати. Защото никога не било допустимо, че нов вестник и то седмичен, а на всичкото отгоре и хумористичен, ще може да претърпи за двадесет и четири часа три последователни издания и пак да се окаже недостиг.”
В годините тиражът на изданието става 20, 25 до 50 000 броя. Хуморът е интелигентен, с чувство за приличие (за разлика от много други вестници и списания в този жанр по това време) и мярка, и по този начин става вестник за семейно забавление. Заслугата за това е на редактора, който привлича за сътрудници най-силните пера на своето време – Димитър Подвързачов (Хамлет принц Датски), Тома Измирлиев (Фома Фомич), Добри Немиров, Ст. Л. Костов, Трифон Кунев, Змей Горянин (Светозар Димитров), Димитър Талев, Елин Пелин. Сред художниците са Стоян Венев, Александър Добринов, Илия Бешков, Никола Тузсузов и др. За пръв път в българския периодичен печат се появяват фотоколажи, които са собственоръчно изработени от Райко Алексиев. Остроумните текстове още повече подсилват комичния ефект. С ножица и снимки Fra Diavolo сглобява колажи на политици, колеги писатели, на себе си.
През 1938 г. Райко Алексиев събира, написва предговор и издава в „Хемус“ спретнато томче „Хумор и сатира“ от Тома Измирлиев (Фома Фомич) – редовният сътрудник на Щурец и духовен съмишленик на Райко Алексиев, отишъл си рано от живота, едва на 40 години. През 1976 г. излиза том първи на „Речник на българската литература“. Сред повече и по-малко познатите имена на литературни дейци съвсем неочаквано се нарежда името на Щуреца. От 1944 г. до този момент творчеството му е старателно пренебрегвано и укривано от очите на по-младото поколение. Скромни инициали стоят под статията – В. И. – Веска Иванова. Коя е тя? Веска Иванова дълги години работи в Института за литература и завежда кабинет „Христо Смирненски“. Племенница е на братята Христо Смирненски и Тома Измирлиев, дъщеря е на тяхната сестра Надежда. Семейната памет и благородство задължават В. Иванова да предложи и да настоява да бъде включено в официалното издание и името на „врага“ на народа. Разбира се, статията е написана в духа на 70-те години на ХХ в., но това не омаловажава заслугата на литературната деятелка.
В архива на литературния критик Георги Константинов се пази писмо от Райко Алексиев , в което той отговаря на молбата му за изпращане на библиография, необходима за книгата му „Творци на българската литература“ (1941). :
„ … Относно „библиографията“ – нямам на ръка нито едно писане за моите работи, за да ти укажа точно датите и броевете на списанията, в които са издавани. Не зная точно кой ми е правил честта да драсне нещо похвално или не за мен, освен тия за които си спомням, че са се обаждали по разни поводи. Не съм смятал, че ще влизам в енциклопедия, та не съм се грижил да събера „документи за самохвалство“. А и сега не смятам, че с труда си съм заслужил тая чест. Работил съм и работя упорито, пък като минат още години, ако нещо от това, което съм работил остане – ще се радвам, че не напразно съм пропилял живота си.
Ако ли пък метлата на забравата помете всичко – здраве!

София, 4.V.1940 г Твой Райко Алексиев”
Без суета, без самочувствие на „любимец на музите“, творецът върши своята работа с отговорност, с чиста съвест и безкористност.
Намира време да се отдава и на любимото си хоби – риболова. Рисува пощенски картички с известни хора, отдадени на риболовната страст. Щедър е към събратята си по перо и четка – с добри хонорари или с заеми, които никога няма да бъдат върнати… Купува си луксозен автомобил „Щаер“, притежава разкошен апартамент на Орлов мост, вила на Чамкория, вилно място в Бояна, над 700 000 лв. в акции… Радва се на красива съпруга и три малки момченца. Райко Алексиев има живот, за който може всеки да мечтае, но зад това стои много труд, много амбиция и инициатива, огромен талант. Обаче завистта не прощава успеха.
Все още нямаме събрани или избрани съчинения на Райко Алексиев. А това беше мечтата на Радой Ралин, първият, който възкреси името му. Жив ли е геният на завистта или „метлата на забравата“ ще мине през живота и делото на Щуреца?
Публикувано на 14 Mar 2014 от Художествена галерия „Станислав Доспевски”
Content Management Powered by UTF-8 CuteNews